Юношеството е период на бурно развитие във физиологичен, социален и психичен аспект. То настъпва около 12-та година и продължава до около 19-та. Юношите или тийнейджърите през това време променят поведението си в голяма степен и изпиват много наситени и крайни емоции. Те могат да станат по-избухливи и агресивни, да нарушават границите в по-голяма степен или да са по-срамежливи и затворени. Подрастващите започват да избягват присъствието на възрастните хора и родителите си и предпочитат да прекарват времето си с приятели на сходна възраст; започва и процес на бунт, крайната цел на който е отхвърлянето на родителския авторитет и изграждането на самостоятелност. Това е доста критичен момент за родителите, които осъзнават, че детето много бързо се променя и е на път да стане самостоятелен възрастен. Разбира се от това произлизат и известни съпротиви от тяхна страна. 

Влошаването на взаимоотношенията обаче между родители и тийнейджъри е сериозен проблем, който изисква анализ на причините за това и формирането на целенасочена стратегия с цел проблемът да се разреши. В настоящата статия ще опитаме да отговорим на този въпрос, като за целта първо ще се спрем за кратко на етапа на юношеството и ще обсъдим родителските стилове и техните последици за подрастващите.

1. Юношеството като период на психосоциално развитие

Един от важните процеси, подлежащи на промени и развитие в периода на юношеството е формирането на идентичност (Бързева & Рунтев, 2020). Според психоаналитикът Ерик Ериксон идентичността на човека се формира през целия му живот, но пубертетът е периодът, в който се извършва интеграцията на идентичността на Аза като резултат от разрешаването на базисната криза, която се подпомага от хормоналните изменения, предизвикващи появата на способности за сексуален живот. Според тази теория идентичността е основа на себеуважението и включва усещането за безисно доверие и автономия на личността. Чувството за идентичност винаги се основава на развитието на собствените способности и вярата в тях (Erikson, 1963; цит.  по Атанасов, 2009, стр. 151-160).

• Родителски стилове

Най-общо родителските стилове се разделят на четири вида: авторитетен, авторитарен,  либерален и неангажиращ. Разбира се надали те съществуват в чист вид, по-често родителите демонстрират поведение, оповаващо се на повече от един от изброените. Стиловете се определят от: степента на ангажираност, приемане, уважение и даването на автономност (Cummings et. al., 2000).

Авторитетният стил се смята за най-успешния и е присъщ на родители, които изграждат силна връзка с децата си. Възрастните налагат аргументирани ограничения, но им осигуряват подходяща автономност. Авторитетните родители дават кураж на децата си и ги подтикват към самостоятелност. Атмосферата в семейството предполага уважение, топлина и ангажираност. Личността на родителите, упражняващи този стил, се характеризира със самоконтрол, оптимистично настроение, висока самооценка, социална и психична зрялост (Бързева & Рунтев, 2020). 

Авторитарният стил се характеризира със слаба ангажираност на родителите, но за сметка на това със силен контрол от тяхна страна и силно ограничена автономия на децата. Този стил изисква уважение в голяма степен, но не дава такова (Бързева & Рунтев, 2020). Авторитарният стил е често срещан при родители с личностни качества като: агресивност, несигурност, жестокост. В следствие от него децата не формират положитална себеоценка и тяхната самостоятелност е под въпрос.

Либералният стил – топъл и приемащ, но неангажиращ и даващ прекомерна свобода на децата. В следствие от него, противно на родителските очаквания, децата израстват социално некомпетентни и имат слаб самоконтрол. Те се оказват неподготвени за света на възрастните и остават бунтарски настроени.

Неангажиращият стил се определя като най-неблагоприятен за възпитанието на децата. Налице е слабо приемане и контрол, с една обща незаинтересованост. Твърде вероятно самите родители, възприемащи този стил, да имат сериозни психични разстройства. В неговата крайност неангажиращият стил се приема като форма на малтретиране. Често децата, израстнали в такива семейства имат поведенчески проблеми, антисоциални черти и други проблеми (Бързева & Рунтев, 2020).

• Как да се справим

Възпитателният процес, независимо от родителския стил, изисква отдаденост и последователност. В съвременния свят, в който е налице дефицит на време обаче, това е нелека задача за всеки родител. Доброто възпитание вкъщи е основата на формирането на зряла и пълноценна личност, която да функционира на едно добро ниво както за себе си, така и за обществото като цяло.

За целта родителите би следвало да налагат адекватни граници на своите деца, придружени с аргументи защо това се налага. Неспазването на тези граници би трябвало да е придружено от налагането на санкции/наказания, които обаче хем да насочват поведението на юношата, хем да не накърняват неговото достойнство. Физическите наказания отдавна са отречени от психолозите и са се доказали като неефективни и имащи редица негативни последствия като например понижаването на самочувствието при децата (най-често при авторитарния стил на възпитание). От друга страна липсата на санкции също не е добра стратегия, защото разглезват детето и формират чувството за безнаказаност и недосегаемост (при неангажирания и либералния). В бъдеще подобно отсъствие на забрани и последващи наказания би могло да доведе до редица девиантни и антисоциални прояви. Адекватното родителско поведение е обвързано с поставянето на разумни граници и очаквания и налагането на последователни, но справедливи санкции.

Споделянето е важна част от отношенията между родители и деца и особено по време на юношеството. Както отбелязахме в увода, през този период тийнейджърите започват да се бунтуват срещу своите родители, като крайната цел е постигането на автонимност. Тийнейджърите обаче все още не са достатъчно опитни в социално отношение, така че да взимат важните решения за живота си самостоятелно. Родителските напътвствия, стига да са адекватно поднесени, и с амбиция, съответстваща на личностните характеристики и мотивацията на децата, биха били от голяма полза за тийнейджъра. Проблемите в комуникацията трябва да бъдат коментирани и отработени по адекватен начин. При неуспех, в някои случаи е добре да се потърси психологична помощ.

Оказването на подкрепа също е от изключителна важност за подрастващите. Това обаче трябва да се случва по един ненатраплив начин. Родителите би следвало да дават конкретни съвети в подходящ момент или когато са поискани от тийнейджърите. Това изисква голяма доза съобразителност и дипломатичност. В противен случай довежда до безмислени разговори с постоянно натякване, от които няма голяма полза.

С цел да не се губи здравата връзка и доверието между родители и деца, също важно е да се изразяват емоциите по адекватен начин. Децата копират не само поведението на възрастните, но и начините, по които изразяват своите емоции. Ако родителите са избухливи и агресивни, децата и подрастващите също може да станат такива, а това да доведе до проблеми в училище и в социалните взаимоотношения като цяло. Затова способността за адекватна преработка и изразяване на емоциите е от ключово значение за тийнейджърите.

Заключение

В настоящата статия обсъдихме как да се справим с тийнейджърите, като изведохме своите примери, съгласно осбеностите на самото юношество и разгледахме родителските стилове и последствията от тях. Както вече посочихме, юношеството е труден пероид, както за самите подрастващи, така и за родителите, които активно би следвало да се занимават с тяхното възпитание. Важно е те да се съобразят с редица фактори, включващи както техните личностни особености, така и и с тези на децата си. Познаването на особеностите на периодите на психосоциално развитие би могло да подпомогне родителите в тяхното търсене на адекватни начини за справяне, особено когато поведението на подрастващите е проблемно.

Цитирана литература:

1. Атанасов, Н. (2009). Теории за психичното развитие в психоанализата. Академично издателство проф. Марин Дринов, София.
2. Бързева, Т & Рунтев, Т. (2020). Родителски стилове на възпитание и тяхното влияние върху психосоциалното развитие на юношите.
3. Cummings, E. M., Davies, P. T., & Campbell, S. B. (2000). Developmental Psychopathology and Family Process. New York, NY: The Guilford Press.
4. Erickson, E. H. (1963). Childhood and society. 2^nd edition. New York, W.W. Norton & Co.